сряда, 10 декември 2014 г.

Нямах нищо за губене.

Нямах нищо за губене.
Нищичко.
Беше най-студения слънчев ден.. Но той проклетникът, ме накара да мечтая. Стопли го. И деня и нощта. И мечтите ми стопли... А аз май още тогава се влюбих. Да му се не види.
Не исках мъж. Нито връзка. Нито подкрепа. Нито обич. Прегръдки. Усмивки. И нищо. Нищичко не исках. А той се появи. И ме накара да мечтая. Безсрамник. За него. За кой друг.
Нямах какво да губя. Опитах го. Ей така на шега. Изобщо не беше наистина. А и колко истина да има в няколко прекрасни, зашеметяващи, умопомрачителни, "каращи-те-да-забравиш-за-какво-мислиш" усмивки. Правилно. Не губех.
Само започнах да мечтая.
Още повече. И за него.
И ей така.. На шега. От нищото. За да видя какво е, още съм с него. Дълго време вече. Повече от половин година. Още се уча. Учи ме. На каквото се сетиш. Да се смея. Да вярвам. Да мечтая. Да мълча. Да се усмихвам. Да съм благодарна. Да обичам. Като малко дете. Учи ме. Най-добрия е.
Наистина.. Нямах какво да губя тогава. Аз и сега нямам. Ако си тръгне, губя само едно. Себе си.