Една минута и думи, които не искам да чувам..

 Само за минута чух всичко, което исках да чуя.. Всички думи, за които бях мечтала толкова нощи, които сънувах, че изричаш толкова пъти.. Слушах как шепнеш най-мечтаните от мен, някога, думи.. и се топях, но не от радост.. не.. късно е да чувам това от теб.. Закъсня със 3 години.. Какво да правя след всичко, което ми каза? Как да продължа? Как ще се бориш? Не искам. Не трябва. Няма смисъл. Късно е. Няма да ме имаш вече. Не по онзи начин. Не като преди. Никога вече няма да ме имаш така. Не. Не. Не. Бори се за мен - макар и след три години, поне ще знаеш, че си се старал за някой, който някога те е обичал. Но сега - няма да ме имаш. Не. Няма да допусна една и съща грешка трети път. Не става. Не искам. Не мога. Няма да се наранявам за едно и също нещо  толкова пъти. Сърцето ми е ценно - единствено ми е и ще го пазя за някой, който ще се бори от начало, без да чака три години и да сменя 10ма любими.. 
 Чувствам.. празнота. Сериозно - не усещам нищо. А трябва ли? Не, нали? Загърбих чувствата в това легло, в тази стая преди време - преди много време.. Сега.. сега само проверявам дали не са останали някакви, някъде дълбоко, но не.. Всичко, което усещам е страст, привличане, нещо, което никога не са ми стигали думите, за да опиша.. Знаеш го. Всеки път, когато се доближим един до друг, нещо ни привлича.. Няма чувства. Отдавна ги няма. Просто обичам да съм с теб. Обожавам. Чувството в стомаха ми, когато ми говориш, когато ме докосваш, дори когато мисля за теб - не го усещам с никой друг.. Това е.. това изпитвам - това чувствам. Не е това, което искаше да чуеш, знам, но е това..
 Защо бях там? Не зная. Колко пъти идвах, без идея защо го правя. Никога не отговорих на този въпрос.. Може би, защото ми харесва да съм с теб..  Май наистина е затова.. Затова и ти ме искаш - добре ни е заедно, като двойка се провалихме, не ставаме, няма и да става... Така неопределено какво - е най-добре! Поне за мен.. Не влагай чувства там, където знаеш, че ги е нямало и никога няма да ги има. Не си заслужава. Бори се за друга, продължи напред, не искай мен.. И двамата знаем, че няма да се получи, че няма да ме имаш.. НЯМА ДА СПЕЧЕЛИШ ТОЗИ ПЪТ.. Не..
 Само за минута, а чух толкова мечтани думи. Само минута, която преобърна целия ми живот.. Преобърна всичко в мен - мислите, чувствата.. Пресуши устата ми, усили пулса ми, напълни очите със сълзи, а сърцето със спомени, накара ума ми да прескача във всички дни, в които съм се молила да ме обичаш.. Една минута и думи, които мечтаех да чуя.. Една минута, която ме накара да мисля за толкова неща..

 Една минута и думи, които вече не искам да чувам..

Трябваше ли да живея 18 години, за да разбера, че ако обичаш някого трябва да му го кажеш веднага, защото не знаеш колко скоро можеш да го изгубиш... Трябваше ли да се заблуждавам толкова време с неправилни хора, мислейки, че ще помогнат да забравя единствения, когото съм обичала.. Трябваше ли да се срещна с всичката тази болка, за да осъзная, че друг като този, едва ли някога ще срещна. Трябва ли толкова силно да ме пробожда отляво всеки път, когато помисля за него.. и когато осъзная колко слаба съм всъщност, страхувайки се да му кажа, че още го обичам. Нужна ли ми е всичката тази слабост, когато знам, че той никога.. никога няма да бъде мой? Нужно ли е да ме боли толкова, след като добре съм запозната с факта, че той няма да бъде мой, няма да бъде с мен НИКОГА? Нужно ли ми е сама да си причинявам болка всяка сутрин и всяка вечер, когато заспивам и се събуждам, да си припомням колко силно ме прегръщаше, сякаш не искаше НИКОГА ДА МЕ ОСТАВИ..
Защо ми е да си припомням какво е чувството да е наблизо?
За какво ми е да изтръпвам всеки път, когато някой ме хване за ръка, не за друго, просто защото това не са неговите ръце? Сигурно за да ми напомня, че друг като него няма да има...
Всичко това е за да ме кара да спирам понякога на земята.. да ме кара да осъзная, че всъщност не съм толкова силна.. че .. че без него съм празна, студена, самотна, отчуждена от всичко и всички, опитваща се да се бори.. но неуспяваща.. Не за друго, а защото я няма искрата.. Няма я искрата, която ме кара да се чувствам жива - няма го!.. А проблемът не е в това, че го няма, а че просто не искам да продължа без него..

време за последни думи.. и (не)скрити чувства..

Всъщност.. ако имаше смелост.. и шанс да му каже само едно нещо, а после да изчезне за няколко дни, това щеше да е "Обичам те" .. И после наистина щеше да изчезне. Да се скрие някъде. Да отиде някъде далеч. На тихо и спокойно място. Щеше да го остави да помисли - за думите й. Щеше да му даде шанс да разбере, че наистина го обича, и че той още я обича. Със заминаването си щеше да му покаже, че за него е всичко, което има, че без нея, той остава сам. Но той го знаеше. Нямаше нужда от заминаване, за да осъзнае, че без тази жена, без това момиче, без нея дори за миг би бил най-самотния човек на света. Просто и той нямаше смелост да й го признае - страхът, че ще го отхвърли с думите "Къде беше досега? Сега ли се сети?" го пронизваха денонощно, не му даваха мира, не можеше да спи, затова и не й каза "Обичам те. Винаги съм те обичал и не искам никога да си тръгваш." От страх ней каза, че му липсва.. от страх, че може би само ще се отдалечи от него, не й каза, че мисли за нея постоянно, че мисълта, с която ляга и става е тя. Страхуваше се, защото знаеше какво е да живее без нея. Веднъж вече бе сгрешил - остави я сама, изчезна за известно време, но като разбра, че не може без нея, се върна. Върна се и от тогава нищо не беше както преди. И все пак - нормално. Остави я сама, без да каже думичка си тръгна.. Затова се страхуваше, че ако каже нещо ще я накара да му припомни за времето, когато го е нямало и сега толкова време след това отново и говори за чувства. Беше грешка. Страхуваше се, че ще я изгуби. И с основание. Предпочиташе да бъде без нея, но на близо, отколкото да я изгуби завинаги. Залогът беше наистина голям, но поне според него си струваше.
"Колко съм бил глупав - помисли си - за миг държах най-красивото цвете в ръцете си, но го изгубих. От страх изгубих най-хубавото нещо в живота си. Оставих красивото цвете без вода - и овяхна. Любовта, като цвета й изчезна. Усмивката й се промени, думите, чувствата, действията, смеха - всичко се промени. Но най-много съжалявам, че заради мен и глупостта ми се промениха най-доброто сърце и най-искрените очи. Не заслужаваха да се променят заради мен. Не заслужавам толкова добър човек в живота си. Тя - красивото цвете - дивото момиче, лудетината, красавицата, побойничката, нежната жена, които живеят в нея се промениха заради мен. Те ми показаха какво е да обичаш, а аз просто и тръгнах. И въпреки всичко ми простиха - не е ли това Любов. Истинска Любов? За такава Жена, за такава Любов си струва всяка промяна. За тях си струва да се бориш - и ще го направя! От днес си обещавам да се се променя - да бъда силен и да й докажа всичките си чувства! Обещавам си, че ще направя всичко, за да й докажа, че не съм момчето, което я остави! Ще го направя за красивото цвете, което ме обичаше!"

Старата любов ръжда (не) хваща..

Казват, че любовта, макар и стара, никога не се забравяла. Ако си обичал някой, той завинаги оставал в сърцето ти. Е.. според мен не е така.. Обичах го.. Наистина го обичах. Бях готова на всичко за него, но всичко, което днес усещам е… е.. всъщност.. не усещам нищо. Да, говорим, смеем се, но я няма онази топлина, която усещам, когато помисля за НЕГО.. когато чуя НЕГОВОТО име.. Казват, че старата любов не хващала ръжда.. явно тази е ръждясала и то упорито .. защото не само, че не изпитвам нищо.. усещам го сякаш никога не съм го обичала.. Странно.. Човек, за когото плаках 2 дни без да спра.. Когото обичах толкова дълго време, за когото бях готова на всичко, сега усещам като чужд, далечен, странен, непознат.. Не изпитвам нищо, не мисля за него .. ако може дори да не ме занимава, ще е още по-добре.. Не ми пречи, но само ми създава проблеми.. Всеки път, когато помисля, че повече няма да се появи в живота ми, той го прави.. и носи след себе си куп неприятности. Oт поредната глупава клюка до спор с една от най-добрите приятелки.. И за какво? За нищо.. Странен човек е.. Обичах го, но вече не.. днес вече не.. Опровергах мита, че „старата любов ръжда не хваща” .. За него може още да съм „момичето”, но за мен той отдавна не е „Мъжа на живота ми.. и Любовта, която търся” ..

Усещам..

Усещам се виновна за болката му във сърцето. Усещам се виновна и за моите безсънни нощи.. Сама съм си виновна, че го нямам и не срещам щастие без него.. Усещам укорителните погледи на хората, които го познават, сякаш казват "По-добър едва ли ще намериш", а после виновно поглеждам надолу, разбрала отново колко изпуснах, когато го пуснах..
Усещам болката в сърцето му от километри.. и виждам влюбения поглед в остарели снимки "Обичам я" повтаря всяка клетка в него, а сякаш аз не забелязвах.. Усещах колко ме обича - любовта му лъхаше в любовни СМС-и и песни, сякаш писани за мен.. Усещах, че му липсвам всичките години, но усетих и че съм ненужна.. Затова сега усещам, че е време да си тръгна и никога при него да се върна...

So, what?!

Виждам, че му липсвам. Усещам го. Разбирам го. Знам го. Но..какво от това.. На мен ми липсва 1000 пъти повече, но никой не разбира, нали!?!
Разбирам, че му липсвам! Нормално е. На кого не му трябва силна жена да го подкрепя.. Виждам.. ясно ми е че му липсвам, и че ще е по-добре с диаманд като мен.. Кой мъж не би бил по-добре с красива и умна жена? Няма такъв!
Зная! Зная, че му липсвам и че иска да съм на близо и да ме вижда. И аз искам.. Но.. не! Няма да стане! Изминаха се почти 3 години, откато се запознахме и му стана ясно, че празнината в сърцето му ще се запълни само от мен, но между нас не върви, никога не е вървяло и няма да върви! Искам го! Обичам го. Липсва ми, но никога няма да бъда с него. Не е мъжа за мен.. Просто.. не е мъж за никоя от жените като мен! На нас ни трябва някой, който не бяга, когато стане трудно..
Знам, че му липсвам. Виждам го. Разбирам го. Но не мога да му помогна. Той сам прави така, че да ме няма до него..

На всички "обичани" преди

Всъщност.. всички мъже в живота ми разбраха, че най-хубавото нещо, което е присъствало в животите им съм била АЗ... Жалкото беше само, че го рзбраха дълго след като направиха така, че да нямат нищо общо с моя живот.. Иронията в цялата тази работа е, че щом те разбраха, че моята персона е била светлия лъч в животите им, аз разбирах, че съм отделила време и съм обичала пълни идиоти. Хора, които ни най-малко не са заслужавали подобно нещо..
Всеки път, щом някой от тях - "мъжете" в живота ми, кажеха, че най-накрая са осъзнали какво съм значела за тях, колко са били глупави, че са ме оставили да си тръгна, или просто, че съжаляват, че са ме изгубили, аз разбирах точно обратното: "Не си заслужавал времето, което прекарах с теб! Нито една моя дума, нито един поглед!" Да не говорим за въздишките, напразните мечти и сълзите.. Жалко само, че никога не го казах на нито един от тях.. Само се съгласявах с казаното, все пак - не грешаха. За пръв път в живота си осъзнаваха нещо и то беше напълно вярно.
Всичко, което правех след техните самопризнания беше да им докажа, че са прави. Показвах им, че АЗ наистина съм най-хубавото нещо, което някога са държали в ръце и никога повече няма да имат възможността да докоснат..

Happy B-day to МЕ!

Как ще духна 18 свещички?

Как? Виждат ми се много!

От днес и аз пораствам!

Иска ми се да съм малка
и за нищо да не отговарям..

18 години.
Станах голяма и пак
ще бъда гордостта на мама.
Пораснах. Не исках да
вляза в капана на старите
със проблемите,
на хората със задачи. .

Стига, 18 не са чак толкова много ..
От днес ми започва живота..
от днес се очаква да бъда сериозна
и отговорна..
от днес се очаква да бъда голяма,
да мисля за бъдеще,
да завърша, да уча ,
да гоня мечтата голяма..
От днес ми започва живота,

От днес очакват да мисля реално,
да забравя за всичко скандално..

Не. Днес не ставам голяма ..

Още съм момичето на мама.
Още съм малка и луда.

 Още ще скачам във локви,
ще създавам проблеми,
ще бъда фея, ще бъда принцеса..

 Ще бъда малката – голяма дама..