събота, 19 май 2012 г.

Трябваше ли да живея 18 години, за да разбера, че ако обичаш някого трябва да му го кажеш веднага, защото не знаеш колко скоро можеш да го изгубиш... Трябваше ли да се заблуждавам толкова време с неправилни хора, мислейки, че ще помогнат да забравя единствения, когото съм обичала.. Трябваше ли да се срещна с всичката тази болка, за да осъзная, че друг като този, едва ли някога ще срещна. Трябва ли толкова силно да ме пробожда отляво всеки път, когато помисля за него.. и когато осъзная колко слаба съм всъщност, страхувайки се да му кажа, че още го обичам. Нужна ли ми е всичката тази слабост, когато знам, че той никога.. никога няма да бъде мой? Нужно ли е да ме боли толкова, след като добре съм запозната с факта, че той няма да бъде мой, няма да бъде с мен НИКОГА? Нужно ли ми е сама да си причинявам болка всяка сутрин и всяка вечер, когато заспивам и се събуждам, да си припомням колко силно ме прегръщаше, сякаш не искаше НИКОГА ДА МЕ ОСТАВИ..
Защо ми е да си припомням какво е чувството да е наблизо?
За какво ми е да изтръпвам всеки път, когато някой ме хване за ръка, не за друго, просто защото това не са неговите ръце? Сигурно за да ми напомня, че друг като него няма да има...
Всичко това е за да ме кара да спирам понякога на земята.. да ме кара да осъзная, че всъщност не съм толкова силна.. че .. че без него съм празна, студена, самотна, отчуждена от всичко и всички, опитваща се да се бори.. но неуспяваща.. Не за друго, а защото я няма искрата.. Няма я искрата, която ме кара да се чувствам жива - няма го!.. А проблемът не е в това, че го няма, а че просто не искам да продължа без него..

Няма коментари:

Публикуване на коментар